Full text

РЕШЕНИЕ

№ 16505
София, 11.12.2013

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният административен съд на Република България - Седмо отделение, в съдебно заседание на шестнадесети септември две хиляди и тринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЙОВКА ДРАЖЕВА

ЧЛЕНОВЕ:
ИВАН РАДЕНКОВ
СОНЯ ЯНКУЛОВА

при секретар Маринела Цветанова
и с участието
на прокурора Лилия Маринова
изслуша докладваното
от съдията СОНЯ ЯНКУЛОВА
по адм. дело № 5799/2013. Document Link Icon

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на [фирма], седалище и адрес на управление [населено място], [улица] срещу решение №1622 от 08.03.2013 г. на Административен съд, С. град, постановено по административно дело №8376/2012 г.
С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на [фирма] срещу заповед №784 от 24.07.2012 г. на председателя на Комисията за защита на потребителите, с която на дружеството е забранено използването на нелоялна заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1, предложение първо във вр. с чл. 68г, ал. 4 от Закона за защита на потребителите.
Касационният жалбоподател - [фирма] (БТК), счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът направил извода си за нарушение на чл. 54 от Закона за защита на потребителите (З.) при неправилни и непълни фактически констатации, основани на един единствен случай. Счита, че липсват констатации за цялостна търговска практика на дружеството, като съдът не отчел, че потребителят без затруднения отправил искане за прекратяване на договора. Сочи, че при издаване на заповед №784 органът допуснал съществени нарушения на административнопроизводствените правила – чл. 26, ал. 1 и чл. 34, ал. 4 АПК, както и липсва разпоредителна част на акта. Сочи също, че заедно със заповед №784 оспорил пред съда и заповед №801 от 25.07.2012 г. на председателя на Комисията за защита на потребителите, която се основава на същите фактически основания, поради което не е възможно да са налице две различни практики, както и че предмет на съдебен контрол е заповед №1138 от 24.11.2011 г., която е със същия предмет.
Счита, че посоченото от съда „противоречие“ на закона не е случайно, а ясно формулирано изключение от принципа. Твърди, че ако се приеме, че срокът тече винаги от датата на предоставяне на писмената информация на потребителя чл. 55 З. е лишен от смисъл. Счита за неясно, в какво се изразява противоправното му поведение, тъй като съдът се позовал и на чл. 54 З., а изложените мотиви касаят чл. 55 З.. Счита за неясна правната квалификация на твърдяната нелоялна търговска практика – чл. 68д, ал. 1, предложение първо или предложение второ от З.. Сочи, че чл. 54 З. не съдържа изискване за формата, в която трябва да се предостави информацията на потребителя, поради което представената информация следва да се тълкува в цялост и с оглед на възможностите на средния потребител да я разбере, а дружеството изрично препраща към уредбата на договорите от разстояние в Закона за защита на потребителите. Позовава се и на Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламенти и на Съвета относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/Е. на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/Е. та Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския съвет и на Съвета (Директива 2011/83/ЕО). Моли съда да отмени обжалваното решение. Касаторът се представлява от юрисконсулт Р. Р..
Ответникът по касационната жалба – председателят на Комисията за защита на потребителите, счита същата за неоснователна. Обжалваното съдебно решение е правилно и при постановяването съдът не е допуснал нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Неоснователен счита доводът на касатора за липса на диспозитивна част на заповед №784. Сочи, че заповедта е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалния закони и неговата цел. В предоставената на потребителя информация касаторът не е посочил, че при закъсняла доставка на писменото потвърждение срокът за отказ започва да тече от датата на получаване на информацията. Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Ответникът се представлява от юрисконсулт Л. Д..
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Нелоялно е търговецът да лишава потребителя от възможност за отказ, позовавайки се на разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 2 З.. Правилен е изводът на съда за нарушение на чл. 68д, ал. 1, предложение първо във вр. с чл. 68г, ал. 4 З., тъй като не е налице уточнение за началото на срока при закъсняла доставка.
Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима, подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.
За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че при извършена на 25.04.2012 г., по повод на жалба на потребител, проверка Комисията за защита на потребителите установила, че на 15.02.2012 г. между БТК и потребителят бил сключен договор от разстояние за продължаване на срока на предоставяна услуга. При сключване на договора потребителят бил уведомен, че в срок от пет работни дни ще получи писмена информация с условията на сключения договор, а в срок от седем работни дни от датата на получаване на писмената информация може да се откаже от договора на посочен телефон. Писмената информация за сключения договор потребителят получил на 11.03.2012 г. Част от информацията били и Специални условия на договор от разстояние. Точка 8 от тези условия гласи: „Вие имате право, без да дължите обезщетение или неустойка и без да посочвате причина, да се откажете от сключения „Договор от разстояние“ в срок от 7 работни дни от получаване на настоящото писмено потвърждение, но не по-късно от 14 дни, считано от датата на приемане на предложението по телефона.“
Въз основа на така установеното Комисията за защита на потребителите приела решение по т. 11 на протокол №25 от 06.07.2012 г., с което установила, че БТК прилага нелоялна заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 предложение първо във вр. с чл. 68г, ал. 1 З., която е в разрез с изискванията за добросъвестност, тъй като чрез закъснялото доставяне на писмената информация за сключения договор и за правото на отказ потребителят фактически бил лишен от това право. Със заповед №784 от 24.07.2012 г. председателят на Комисията за защита на конкуренцията забранил на БТК да използва нелоялна заблуждаваща търговска практика, по смисъла на по смисъла на чл. 68д, ал. 1 предложение първо във вр. с чл. 68г, ал. 1 З. при предоставяне на информация на потребителите за срока, в който могат да упражнят правото си на отказ от договора. В мотивите на заповедта е посочено, че срокът от седем работни дни за отказ тече от датата на получаване на информацията, съгласно чл. 55, ал. 5 З..
В хода на съдебното производство страните не са ангажирали други доказателства.
При така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма. Заповедта съдържа точно описание на нелоялната търговска практика и ясен диспозитив. Приел, че в хода на производството органът е спазил изискванията на чл. 34, ал. 3, чл. 35 и 36 АПК и не е допуснал нарушение на административнопроизводствените правила. Приел, че заповедта е и в съответствие с материалния закон. Приел, че е налице хипотезата на чл. 68г, ал. 4 във вр. с чл. 68д, ал. 1 З., както и че действително е налице противоречие в буквата на закона по отношение на чл. 55, ал. 1, т. 2 и чл. 55, ал. 4 и 5 З.. Посочил, че буквалното тълкуване и прилагане на разпоредбите би довело до лишаване на потребителя от законното му право на отказ от сключения договор. Позовал се на §1 З. и на целта на закона и приел, че разпоредбите на закона трябва да се тълкуват в цялост, с цел постигане на по-добра защита и реализиране на правата на потребителите. С оглед на това приел, че чл. 55, ал. 1, т. 2 е неприложим за случая, поради което осъществената от БТК търговска практика е нелоялна заблуждаваща - съдържа невярна информация и съответно е подвеждаща. Въз основа на това направил извод за законосъобразност на оспорената заповед №784 и отхвърлил жалбата на БТК.
Този извод на съда е правилен.
По делото няма спор за факти. Съдът установил релевантните за предмета на спора факти и касационната инстанция ги приема за пълно доказани така, както са изложени по-горе. Твърдяните от касатора отменителни основания са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Касаторът не сочи конкретни доводи в подкрепа на твърдението си за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Изложените от него подробни доводи са за нарушение на административнопроизводствените правила. Тези доводи са били изложени в производството пред първата инстанция и съдът се е произнесъл по тях. Касационната проверка е проверка на съдебното решение, не на оспорения пред първоинстанционния съд акт. Единственият довод, който би могъл да се отнесе към това касационно твърдение е свързан с посочените от касатора още две заповеди на председателя на Комисията за защита на потребителите, за които твърди, че се основават на същите факти и обстоятелства и по които имало образувани други съдебни дела – заповед №801 от 25.07.2012 г., по оспорването, на която е образувано административно дело №8868/2012 г., и заповед №1138 от 24.11.2011 г., по оспорването, на която е образувано административно дело №685/2012 г., и двете на Административен съд, С. град. Касаторът твърди, че наличието на еднакви факти и обстоятелства изключва възможността за различни търговски практики, предмет на трите отделни акта.
Вероятно касаторът счита, че съдът е следвало да разгледа общо жалбите срещу трите заповеди и неразглеждането им в едно общо съдебно производство е съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Първо, видно от доказателствата по делото касаторът не е направил искане за съединяване на съдебните производства. Второ, и да беше направил такова искане право на съда е да прецени дали оспорването на два (респективно три) самостоятелни индивидуални административни акта има такава връзка помежду си, извън участието на едни и същи страни в производствата, че е необходимо съединяване на производствата. И трето, несъединяването не е въобще нарушение на съдопроизводствените правила, поради което не може да бъде касационен довод за неправилност на съдебното решение.
Ако касаторът счита, че оспореният в първоинстанционното съдебно производство акт се явява повторно издаден би следвало да представи доказателства за това. Извършената служебна справка от касационния съд показва, че още към датата на приключване на устните състезания в първоинстанционния съд – 12.02.2013 г., по административно дело №8868/2012 г. е било постановено съдебно решение - №6270 от 22.11.2011 г., с което жалбата на БТК е отхвърлена, а към датата на приключване на устните състезания в настоящото съдебно производство е било постановено и съдебното решение по административно дело №8868/2012 г – решение №3963 от 13.06.2013 г. Тоест, ако касаторът е имал някакви съмнения за идентичност на предмета на оспорените актове е следвало да ангажира надлежни доказателства в първоинстанционното съдебно производство. Такива не е представил и пред настоящата инстанция. Видно доводът за нарушение от съда на съдопроизводствените правила е не само неоснователен, но и абсолютно формален.
Доводите на касатора за нарушение от първоинстанционния съд на материалния закон се свеждат до тълкуването, което съдът направил на чл. 54 и 55 З., както и до правната квалификация на процесната практика. Тъй като хипотезата на заблуждаваща търговска практика по чл. 68д, ал. 1 З. е в пряка зависимост от тълкуването на чл. 54 и 55 З., съдът следва първо да вземе становище по този довод на касатора.
Прецизно и подробно мотивирано първоинстанционният съд направил анализ на действащата към датата на издаване на оспорената заповед относима нормативна уредба. Касационната инстанция счита този анализ за правилен и не намира необходимост да го повтаря. Само с оглед на доводите на касатора следва да се посочи, че предвиденият в чл. 55, ал. 1, т. 2 във вр. с ал. 3 З. срок от четиринадесет дни за отказ от сключването на договора от разстояние, когато предмет на договора е услуга, предполага не само право на потребителя, но и задължение на търговеца. За да може потребителят да упражни правото си в рамките на законовия срок търговецът е този, който трябва да достави условията на договора на хартиен или друг траен носител в такъв срок, че да не лиши потребителя от неговото право. Както правилно и обосновано сочи съдът, телеологичното тълкуване на разпоредбите на чл. 55, ал. 1, т. 2 във вр. с ал. 3, 4 и 5 З., за което освен общият чл. 46, ал. 1 от Закона за нормативните актове го задължава изрично и §1 З., води до единствения извод, че в хипотеза като тази по настоящото дело, срокът по чл. 55, ал. 1, т. 2 е неприложим.
В. този срок – срокът по чл. 55, ал. 3 З., към който препраща разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 2, предложение второ от З., е трудно приложим в която и да било хипотеза, защото законодателят е определил неговата продължителност, но не и неговия начален момент. От кога започва да тече срока за отказ от сключен договор за финансови услуги нормата на алинея 3 не сочи. Езиковото и систематичното тълкуване не могат да помогнат за установяване началото на този срок, тъй като в нормата липсва обект, годен за тълкуване с езикови средства, от който да се изведе волята на законодателя, а алинея 1 на чл. 55 съдържа две различни хипотези, като алинея 2 визира изключения от правилото на алинея 1. Остава само телеологичното тълкуване. Целта на Закона за защита на потребителите е ясно определена в чл. 1 и тя е защита на потребителите, а изричната разпоредба на §1 З. не оставя каквато и да била възможност за друго тълкуване освен тълкуването на всяко съмнение или неяснота в полза на потребителя. Следователно и за срока по чл. 55, ал. 1, т. 2, предложение второ от З., който чрез препращащата техника е срока по алинея 3, началният момент следва да се определи чрез тълкуване в интерес на потребителя.
Видно е, че и позоваването на чл. 55, ал. 1, т. 2, предложение второ от З., т.е. срокът по алинея 3, което прави касаторът, за да обоснове законосъобразност на осъществената от него търговска практика като твърди, че посочения в Специалните условия на Договора от разстояние срок за упражняване на правото на отказ дословно пресъздава текста на чл. 55, ал. 1, т. 2 З., е неоснователно и не съответства нито на буквата, нито на целта на закона. Следва да се посочи, че в специалните условия касаторът не цитира дословно чл. 55, ал. 1, т. 2 З., както твърди, защото сочи, че срокът за упражняване на правото на отказ е не по-късно от четиринадесет дни, „считано от датата на приемане на предложението по телефона“ – нещо, което разпоредбата на алинея 3 не съдържа.
С оглед на своята значимост за правилното прилагане на закона в случай като настоящия, когато релевантната правната норма не може да се приложи без телеологично тълкуване, е необходимо изрично да бъдат потвърдени мотивите на съда изградени на основата на общия правен принцип, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение. Касаторът първо, сам е посочил, че в рамките до пет работни дни потребителят ще получи писмената информация за сключения договор и не е спазил този срок. С оглед на това той не би могъл да противопостави собственото си неправомерно поведение на гарантираното от закона право на потребителя на отказ от сключен договор от разстояние. Не може неизпълнение на задължението, което сам е поел пред потребителя – да му предостави в рамките до пет работни дни в писмена форма условията на сключеното споразумение, да доведе до погасяване на субективното право на отказ на потребителя. Самият търговец не би трябвало, с оглед на общото си задължение за добросъвестност и професионална компетентен да допуща търговска практика, която да доведе до невъзможност потребителят да упражни правата си, а всяко забавяне след петдневния срок за доставка на хартиен носител на условията на договора означава намаляване на срока, в който потребителят може да упражни правото си и съответно погасяването на това право. И второ, за никакво ясно формулирано изключение от принципа не става въпрос в хипотезата на чл. 55, ал. 1, т. 2, предложение второ от З., както твърди касаторът. Напротив, става въпрос за непълна правна норма – тази на алинея 3, което налага съдът да установи смисъла, който най-много съответства на целта на тълкувания акт и на основните начала на правото.
Неоснователно е позоваването от касатора на Директива 2011/83/ЕО. Директивата е в сила от 13.12.2011 г. (чл. 34, публикувана в Официален вестник 304/64, L, от 22.11.2011 г.) като срокът за транспонирането й е 13.06.2014 г. – чл. 28. Тоест към датата на издаване на оспорената заповед директивата е в сила, но срокът за нейното транспониране не е изтекъл. Въпреки това, с оглед на чл. 4, §3 от Договора за Европейския съюз и трайната практика на Съда на Европейския съюз, държавите-членки трябва да се въздържат да приемат и прилагат мерки, които биха били в противоречие с целта на директивата. Вярно е, както сочи касаторът, че срокът за упражняване правото на отказ при договор за услуги в директивата е определен на четиринадесет дни, но той е толкова и по Закона за защита на потребителите – чл. 55, ал. 3 (отделен е въпросът за неговия начален момент). Изключението обаче, което Директива 2011/83/ЕО предвижда при неизпълнение на задълженията на търговеца за информиране на потребителя за правото му на отказ и то „както се изисква съгласно чл. 6, параграф 1, буква з)“, е срок за отказ от дванадесет месеца след края на първоначалния срок за отказ, определен съгласно чл. 9, §2. Видно е, че европейският законодател е засилил закрилата на потребителя при неизпълнение или неточно изпълнение от търговеца на задължението му да уведоми и то да уведоми ясно и разбираемо потребителя за правото му на отказ и за условията, при които то може да бъде упражнено.
От доказателствата по делото е видно, че касаторът не е предоставил на потребителя вярната информация за срока, в който може да упражни правото си на отказ. Първо, в разговора (безспорно установено от приложената по делото фонограма) е посочен само на седемдневния срок от получаване на писмената информация, без да е посочен четиринадесетдневния срок от сключване на договора, който срок касаторът счита, че е релевантен, т.е. налице е посочване на невярна информация. Второ, посочването в представените в писмена форма специални условия – т. 8, на четиринадесетдневен срок от сключване на договора е невярна информация, тъй като чл. 55, ал. 3 З. не установява началния момент на четиринадесетдневния срок и касаторът сам е определил началния момент. Така процесната търговска практика е заблуждаваща, защото осъществява и останалите елементи на фактическия състав на чл. 68д, ал. 1, предложение първо от З. – тя е подвеждаща и има за резултат вземането на търговско решение от потребителя, което той не би взел без нейното използване.
Видно от изложеното релевираните от касатора отменителни основания са неоснователни. Неоснователно е твърдението за противоречие на оспорената заповед №784 с материалния закон, както и за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Съдът правилно установил приложимите по делото материалноправни разпоредби, прецизно и точно ги тълкувал и правилно ги приложил към безспорно установените по делото факти като в хода на производството не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила. При извършената на основание чл. 218, ал. 2 АПК служебно проверка на валидността и допустимостта на обжалваното съдебно решение съдът констатира, че същото е валидно и допустимо и с оглед на установената му правилност следва да бъде оставено в сила.
С оглед на изхода на делото, направено от ответника искане и на основание чл. 143, ал. 4 АПК и тълкувателно решение №3 от 13.05.2010 г. на Общото събрание на Върховния административен съд съдът следва да осъди БТК да заплати на Комисията за защита на потребителите, юридическото лице, в чиято структура се намира органът, издал оспорения акт, направените по делото разноски. Същите са такива за представителство от юрисконсулт, поради което и на основание чл. 8 във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да бъдат определени на 150, 00 лв.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение №1622 от 08.03.2013 г. на Административен съд, С. град, постановено по административно дело №8376/2012 г.
ОСЪЖДА [фирма], седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати на Комисията за защита на потребителите, [населено място], пл. „С.“ №4А, ет. 3 150, 00 (сто и петдесет) лева разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.