Пълен текст

Р Е Ш Е Н И Е
№ 424
гр. София, 02.12.2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на пети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1899 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ АД срещу решение № 18074/07.11.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 11169/2014 г. на Софийския градски съд (СГС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановена частична отмяна на отхвърлителното решение № I-35-57/16.04.2014 г. по гр. дело № 43279/2012 г. на Софийския районен съд, жалбоподателят е осъден да заплати на М. Т. Н., на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, сумата 3 406.40 EUR, представляваща надплатена сума за възнаградителни лихви за периода 30.10.2007 г. - 30.09.2012 г. по договор за банков ипотечен кредит № 2325/R/2007/29.06.2007 г., заедно със законната лихва от 13.09.2012 г. до окончателното изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
В касационната жалба се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваната част от решението, поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание.
Ответницата по касационната жалба - ищцата М. Т. Н., в отговора си, в последваща молба и в откритото съдебно заседание излага становище и съображения за неоснователност на жалбата.
С определение № 866/06.07.2015 г. по настоящото дело, касационното обжалване е допуснато по материалноправния въпрос относно приложението на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от З. спрямо клаузи от договор за банков кредит, касаещи увеличаване на възнаградителната лихва. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като е прието, че този материалноправен въпрос е разрешен противоречиво с обжалваното въззивно решение и влязлото в сила решение от 17.06.2013 г. по въззивно гр. дело № 13254/2012 г. на СГС, в които - по отношение на идентични по съдържание клаузи от договори за банков кредит, касаещи увеличаване на възнаградителната лихва, съдилищата са дали различни разрешения на въпроса.
Решаващият извод в обжалваното решение на въззивния съд, за да уважи иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД на ищцата М. Н. срещу ответната банка (сега касатор) е, че клаузата на чл. 12, ал. 4 от процесния договор за банков кредит между страните, е неравноправна съобразно чл. 143, ал. 1 от З., което води до нейната нищожност съгласно чл. 146, ал. 1 от З.. СГС е приел за установено, че съгласно уговореното в тази клауза на чл. 12, ал. 4 от договора, минималната приемлива за банката стойност на 3-месечния EURIBOR е 2.5 %, като банката има право по време на действие на договора едностранно да променя размера на приложимата лихва, в случай, че 3-месечният EURIBOR достигне нива с 0.25 % по-високи от посочените в договора в рамките на 1 месец, която промяна влиза в сила за страните от деня на приемането й от банката, за което банката уведомява кредитополучателя чрез съобщения в банковите салони и в интернет-страницата си. Въззивният съд е приел и че ответната банка нито твърди, нито доказва, тази процесната клауза да е била индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 1 - in fine от З.. За да достигне до решаващия си извод по делото, че тази клауза на чл. 12, ал. 4 от процесния договор е нищожна поради нейната неравноправност, градският съд е изложил следните съображения: Законът обявява за неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя ( чл. 143 от З.), като примерно изброява редица типични случаи, измежду които и клауза, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание (т. 10 на чл. 143 от З.) или клауза, която дава право на търговеца да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора (т. 12 на чл. 143 от З.). Съдът е приел, че същевременно от забраните по чл. 143, т. 10 и 12 са предвидени изключения по отношение на доставките на финансови услуги, каквато представлява и процесният договор за банков кредит съобразно § 13, т. 12 от З., като изключенията са уредени в чл. 144 от З.. При систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 от З., отчитайки и целта на закона, градският съд е приел, че е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните кумулативни условия: 1) обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в общите условия (ОУ); 2) тези обстоятелства следва да са обективни, т. е. да не зависят от волята на кредитора - тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на кредитора; 3) методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или ОУ (чл. 144, ал. 4 от З.), т. е. да е ясен начинът на формиране на лихвата; 4) при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва - ако е предвидена възможност само за повишаване, това несъмнено води до "значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя" съгласно чл. 143 от З.. Въззивният съд е приел, че преценена през призмата на тези изисквания, процесната клауза на чл. 12, ал. 4 от договора не отговаря напълно на тях, като в тази връзка са изложени следните съображения: В процесната клауза са предвидени обстоятелствата, при които лихвата може да се променя едностранно от банката - ако 3-месечният EURIBOR достигне нива с 0.25 % по-високи от посочените в договора в рамките на 1 месец. Прието е, че това обстоятелство не зависи от волята на кредитора, тъй като представлява неподвластен на страните обективен пазарен индекс. СГС е приел, че същевременно, обаче, прилагането на това обстоятелство е поставено в зависимост от волята на кредитора, тъй като: 1) е опосредено от изричен акт на банката, а не е налице автоматизъм на промяната; 2) липсва всякаква яснота относно методиката и математическия алгоритъм, т. е. за начина на формиране на едностранно променената лихва и отделните компоненти в тази формула; 3) липсва изискване лихвата да бъде повишена именно с конкретния процент на повишение на индекса EURIBOR, т. е. липсва обвързаност на конкретния размер на повишението на лихвата с размера на покачване на индекса - независимо от размера на изменение на EURIBOR единствено от банката зависи с колко точно ще измени лихвата и тя не е длъжна да се съобразява с конкретното изменение на пазарния индекс; в тази връзка е посочено и че заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото доказва този недостатък - двете процесни увеличения на лихвата са с различен и то по-голям процент от повишението на EURIBOR в рамките на изискуемия от чл. 12, ал. 4 едномесечен период; 4) не е предвидена възможност за реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на индекса EURIBOR, даже напротив - установена е изрична забрана за намаляване на лихвата под първоначално уговорения размер от 6.4 %, а възможността за намаляване на вече увеличената от банката лихва е изключена от условията на чл. 12, ал. 4, изр. 2 от договора, които дават възможност за промяна само при повишение на EURIBOR с 0.25 % в рамките на 1 месец, но не и при понижаване. С оглед на това, въззивният съд е намерил за очевидно, че така формулирана клаузата на чл. 12, ал. 4 от процесния договор е изцяло в полза на банката и в ущърб на кредитополучателите, както и че тя не оставя "никакъв шанс" на последните за последващо намаляване на лихвата, дори и до първоначалния размер от 6.4 %, ако лихвата вече е била увеличена поради повишаване на EURIBOR с 0.25 %, дори и впоследствие индекса EURIBOR значително да е понижил своите нива, тъй като подобна реципрочна хипотеза не е намерила своето отражение нито в тази, нито в други договорни клаузи.
От друга страна, във влязлото в сила (като необжалваемо), решение от 17.06.2013 г. по въззивно гр. дело № 13254/2012 г. на СГС, е прието следното: Установено е, че процесният по това дело договор за банков ипотечен кредит съдържа клауза (чл. 14, ал. 4 от него), в която (също) е постигнато съгласие за едностранна промяна от страна на ответника (също банка) на договорения годишен лихвен процент, при наличието на промяна на тримесечния EURIBOR, изразяваща се в нарастване с 0.25 процентни пункта по-високи от посочените минимални приемливи за банката стойности от 2.5 % в рамките на един месец, като е уговорено и че тази промяна влиза в сила от деня на приемането й от банката, като кредитополучателят се уведомява със съобщения в банковия салон или в интернет страницата на банката. Съдебният състав по това дело е приел, че тъй като процесният (по същото дело) договор за банков кредит е сделка, сключена с потребител, имаща за предмет финансови инструменти, чиято цена е свързана с измененията на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги, то тя попада в приложното поле на изключението, визирано в чл. 144, ал. 3, т. 1 от З., според което не са неравноправни договорни клаузи на такъв договор, макар да осъществяват фактическите състави на чл. 143, т. 10 и 12 от З.. От това е направен изводът, че дори да е договорено, че доставчикът на финансови услуги може да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание и да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателната цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключване на договора и това да е във вреда на потребителя и да води до значително неравновесие между правата и задълженията на двете страни по договора, тази договорна клауза няма да е неравноправна, щом попада в изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 от З. и касае обективни фактори на финансовия пазар, намиращи се извън контрола на доставчика. Прието и че предвидената в чл. 14, ал. 4 от процесния договор възможност на банката за едностранно увеличение на договорения годишен лихвен процент, съставляващ цената на предоставяната финансова услуга, е обусловена от обективни факти на финансовия пазар, а именно - стойността на 3-месечния EURIBOR, като е прието за ноторно известно, че с EURIBOR се означава стойностите на европейските междубанкови лихвени проценти, както и че стойностите му са базирани на осреднените стойности на лихвените проценти, на които група от около 50 европейски банки си предоставят средства. От това е направен и изводът, че обвързването на лихвения процент със стойностите на 3-месечния EURIBOR при всички случаи изключва приложението на чл. 143, т. 12 от З., както и че обстоятелството, че начинът за определяне на лихвения процент по договора за кредит е обвързан с междуевропейска величина, стояща извън контрола на търговеца, поставя договора за кредит сред сделките, визирани в чл. 144, ал. 3 от З. и следователно като сделка, изключена от приложното поле на чл. 143, т. 12 от З.. Това са и решаващите съображения на съда за извода му в това решение, че процесната по това дело договорна клаузата (чл. 14, ал. 4 от договора) не е неравноправна, поради което не е и нищожна по смисъла на чл. 146, ал. 1 от З..
Настоящият състав на IV-то гр. отд. на ВКС, в хипотезата на чл. 291, т. 1 от ГПК, намира за правилно разрешението на поставения материалноправен въпрос по приложението на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от З., което е възприето в обжалваното по настоящото дело въззивно решение; респ. - намира за неправилно разрешението на въпроса, възприето в цитираното влязло в сила решение.
И в двете решения съдилищата правилно са приели, че визираното и в двете спорни договорни клаузи (които са идентични по съдържание), изменение на 3-месечният EURIBOR с 0.25 % в рамките на 1 месец, е независещо от волята и извън контрола на банката-кредитор, обективно обстоятелство. Съвсем формално и необосновано, обаче, във влязлото в сила решение от 17.06.2013 г. по въззивно гр. дело № 13254/2012 г. съставът на СГС е приел, че посочването на това обективно обстоятелство в спорната договорна клауза е достатъчно за приложението на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от З. и при всички случаи изключва приложението на чл. 143, т. 12 от З..
За разлика от този формален подход, в обжалваното по настоящото дело въззивно решение съдът е извършил обстоен анализ, както при тълкуването на приложимите материалноправни норми на чл. 143 и чл. 144 от ЗПП - съобразно правилата на чл. 46, ал. 1 от ЗНА, така и на договора за банков кредит и на спорната процесна клауза в него - съгласно правилата на чл. 20 от ЗЗД и на чл. 147, ал. 2 от ЗПП. Това е довело до формирането на напълно обоснованите и правилни изводи, че прилагането на същото това обстоятелство (макар и обективно само по себе си), съгласно процесната клауза на чл. 12, ал. 4 е поставено в зависимост от волята на кредитора, тъй като липсва всякаква яснота относно методиката и математическия алгоритъм за начина на формиране на едностранно променената лихва, респ. - липсва обвързаност на конкретния размер на повишението на лихвата с размера на покачване на индекса - независимо от размера на изменение на EURIBOR единствено от банката зависи с колко точно ще измени лихвата и тя не е длъжна да се съобразява с конкретното изменение на пазарния индекс, липсва и възможност за реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на индекса EURIBOR.
Освен, че са обосновани и формирани при точно и правилно тълкуване и приложение на материалния закон, горните изводи в обжалваното решение са и в пълно съответствие с формираната междувременно по реда на чл. 290 от ГПК, задължителна практика на ВКС - решение № 77/22.04.2015 г. по гр. дело № 4452/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС. В тълкувателната част на това решение на ВКС (която именно формира задължителната за първоинстанционните и въззивните съдилища практика), също е прието, че основният критерий за приложимостта на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от З. е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор; че само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143 от ЗПП, тъй като увеличението на престацията не зависи от неговата воля; че за да се прецени дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин (чл. 147, ал. 1 от ЗПП); че потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин (решение на СЕС от 21.03.2013 г. по дело С-92/11); както и че съдът не следва да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока (решение на СЕС от 14.06.2012 г. по дело С-618/10), но при съмнение има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин (чл. 147, ал. 2 от ЗПП), във връзка с всички останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата (чл. 145, ал. 1 от З.).
По изложените съображения, неоснователни са оплакването и доводите в касационната жалба, че необосновано и в нарушение на материалния закон въззивният съд е достигнал до решаващия си извод по делото, че клаузата на чл. 12, ал. 4 от процесния договор за банков кредит между страните, е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 от З., респ. - че е нищожна съгласно чл. 146, ал. 1 от З..
Неоснователни са и оплакването и доводите на касатора, че необосновано и в нарушение на материалния закон въззивният съд е приел, че на същото основание е нищожна и клаузата на чл. 2.2.5 от ОУ на договора, съгласно която банката (касаторът-ответник) има право да променя лихвения процент по договора за кредит между страните "при промяна на основния лихвен процент на БНБ" или "при промяна на приложимия към договора на клиента пазарен индекс" (в случая - EURIBOR, съгласно чл. 12 от договора между страните) или "при промяна на официалния индекс на инфлация в еврозоната". Въззивният съд напълно обосновано и в съответствие с възприетото от него правилно тълкуване и приложение на материалния закон е приел, че тази клауза от ОУ страда от същите пороци (както процесната клауза на чл. 12, ал. 4 от договора), а дори - и в по-голяма степен, като е изложил съображения, че начинът на формулирането ? е още по-общ, без всякаква конкретика, и дава почти неограничена субективна власт на банката едностранно да променя лихвата.
Неоснователно е и оплакването в касационната жалба за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, а именно - че едва с въззивната жалба на ищцата били наведени твърденията и възраженията за нищожност на процесната клауза на чл. 12, ал. 4 от договора, които били преклудирани, тъй като не били направени нито с исковата молба, нито в първото по делото заседание и не били визирани в доклада по делото на първоинстанционния съд. В исковата молба, предявеният по делото иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД е основан на твърденията, че съгласно чл. 12 от процесния договор лихвата по кредита е в размер 6.4 %, както и че ответната банка без основание е увеличила тази лихва. В отговора на исковата молба ответникът е отговорил, че е реализирал правото си за увеличение на лихвения процент, съгласно клаузата на чл. 12, ал. 4 от договора и клаузата на чл. 2.2.5 от ОУ към него. В първото по делото открито съдебно заседание на първоинстанционния съд, т. е. - своевременно - в рамките на преклузивния срок по чл. 143, ал. 3 от ГПК от страна на ищцата са заявени възраженията, че клаузата на чл. 12, ал. 4 от договора и клаузата на чл. 2.2.5 от ОУ са нищожни, поради липса на предмет, поради противоречие на добрите нрави и поради противоречие на З., включително - поради неравностойност. Първоинстанционният съд действително не е включил в доклада си по делото тези възражения за нищожност, като е разгледал в решението си по делото само това за нищожност поради неравноправност на клаузите по смисъла на чл. 143 от З.. Във въззивната жалба от страна на ищцата не са направени оплаквания във връзка с доклада по делото. В отговора на въззивната жалба оплакване във връзка с доклада по делото е направено само във връзка с останалите възражения за нищожност на клаузите (поради липса на предмет, поради противоречие на добрите нрави и поради противоречие на закона), тъй като в отговора на въззивната жалба от страна на ответната банка (сега касатор) изрично се заявява, респ. - се признава, че "единственото" възражение за нищожност, направено пред първата инстанция, е това за неравностойност на клаузите по смисъла на З., по което се е произнесъл първоинстанционният съд. От изложеното е видно, че въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение, каквото се сочи в касационната жалба, тъй като за да уважи предявения по делото иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, се е произнесъл и е намерил за основателно, своевременно направеното в срока по чл. 143, ал. 3 от ГПК възражение за нищожност по чл. 146, ал. 1, във вр. с чл. 143 от З. на процесните договорни клаузи, на които касаторът-ответник се е позовал в отговора на исковата молба; като въззивният съд не е имал основания да дава указания на страните във връзка с това възражение - по повод доклада по делото на първата инстанция, тъй като във въззивната жалба и в отговора на същата не е имало оплаквания за това.
От гореизложеното следва, че касационните оплаквания на жалбоподателя са неоснователни, а въззивното решение е правилно в обжалваната част, поради което то следва да бъде оставено в сила в тази негова част.
Тъй като изходът на спора по делото не се променя в касационната инстанция, и при липсата на оплаквания на касатора относно произнасянето на въззивния съд по разноските по делото, решението му следва да се остави в сила и в тази негова част. Също предвид крайния изход на материалноправния спор между страните, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата М. Н., претендираните и направени от нея разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата в касационното производство, в размер 650 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 18074/07.11.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 11169/2014 г. на Софийския градски съд - в обжалваната част, с която БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ АД е осъдена да заплати на М. Т. Н., на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, сумата 3 406.40 EUR, представляваща надплатена сума за възнаградителни лихви за периода 30.10.2007 г. - 30.09.2012 г. по договор за банков ипотечен кредит № 2325/R/2007/29.06.2007 г., заедно със законната лихва от 13.09.2012 г. до окончателното изплащане, и относно разноските по делото;
ОСЪЖДА БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ АД да заплати на М. Т. Н. сумата 650 лв. (шестстотин и петдесет лева) - разноски за касационното производство по делото.
Решението не подлежи на обжалване.