Пълен текст

Решение № 308 от 29.01.2019 г. по т. д. № 2931 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. Отделение

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и осемнадесета година, като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2931 по описа за 2017г., взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

По делото е постъпила касационна жалба на ищците Г. Д. Г., Д. Г. Г., М. Д. А., А. Г. А., Е. Д. Гурцова, всички от [населено място], и „Гурцов и с-ие“ ООД със седалище и управление в [населено място] чрез процесуален представител адв. В. Волева срещу решение № 5540 от 25.07.2017г. по гр. дело № 1600/2017г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, III-Б въззивен състав, с което е потвърдено решение № I-118-141 от 27.10.2016г. по гр. дело № 10475/2013г. на Софийски районен съд, І ГО, 118 състав и ищците /въззивници в производството пред СГС/ са осъдени да заплатят на ответника /въззиваем/ „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, [населено място] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 1 020 лв. – направени във въззивното производство разноски. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени предявените от Г. Д. Г., Д. Г. Г., М. Д. А., А. Г. А., Е. Д. Гурцова и „Гурцов и с-ие“ ООД срещу „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД искове с правно основание чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 и чл. 144 ЗЗП за прогласяване нищожност на т. 3.1. и т. 3.3. от договор за банков кредит от 29.08.2008г. като неравноправни и правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата 5 000 евро /предявена частично от 90 000 евро/ - платена без основание възнаградителна лихва по договора за периода от 29.08.2008г. до 11.03.2013г. поради нищожност на клаузите на т. 3.1. и т. 3.3. от него, евентуално като недължимо събрана от банката в нарушение на договорните клаузи, и ищците са осъдени да заплатят на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 2 360 лв. – направени съдебни разноски за първоинстанционното производство.

С определение № 410 от 26.06.2018г. по настоящото т. дело № 2931/2017г. на ВКС, ТК, Второ отделение е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от ищците - съдлъжници А. Г. А. и Е. Д. Гурцова срещу „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, [населено място] искове и посочените двама ищци са осъдени да заплатят на ответника направените разноски за двете инстанционни производства.

Касаторите А. Г. А. и Е. Д. Гурцова правят оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевират доводи, че въззивният съд не е извършил изследване и анализ по отношение на качеството на потребители на участващите в договорното правоотношение физически лица – съдлъжници спрямо А. Г. А. и Е. Д. Гурцова, поради което решението е в противоречие с практиката на ВКС и Съда на ЕС. Поддържат становище, че следва да бъдат обсъдени всички възражения по чл. 143 и чл. 146 ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО, тъй като посочените лица са физически лица и не са сключили договора за банков кредит във връзка с осъществявана от тях търговска дейност. Касаторите молят въззивното решение да бъде отменено в частта, с която е допуснато касационно обжалване, и делото да бъде върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане.

Ответникът „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, [населено място] чрез процесуален представител адв. И. Н. Н. оспорва касационната жалба и поддържа становище за правилност на въззивното решение, тъй като е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС и Съда на ЕС, като съдебният състав е изследвал и анализирал всички обстоятелства по делото от значение за установяване на качеството „потребител“ на физическите лица – съдлъжници, вкл. връзката им с юридическото лице – кредитополучател. Моли решението на СГС да бъде оставено в сила в допуснатата до касационно обжалване част и претендира присъждане на направените по делото разноски.

Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване в горепосочената част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК по следните материалноправни въпроси:

1. Физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит, по който кредитополучателят е търговец, има ли качество на потребител по Закона за защита на потребителя и може ли да се позовава на неравноправност на клузи в договора за кредит?

2. Следва ли по ясен и разбираем начин да са посочени методът за изчисляване на лихвата, компонентите, които участват при формирането на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита?

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди инвокираните доводи и взе предвид данните по делото, съобразно правомощията си по чл. 293ГПК приема следното:

Въззивният съд е установил, че между „Райфайзенбан /България/“ ЕАД и „Гурцов и Сие“ ООД като кредитополучател и Г. Д. Г., Д. Г. Г., М. Д. А., А. Г. А. и Е. Д. Гурцова като съдлъжници /солидарни длъжници/ е възникнало правоотношение по договор за кредит, сключен на 29.08.2008г., по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя сумата от 600 000 евро, част от която в размер 401 298,92 евро е отпусната за използване за предсрочно погасяване на кредита в други банки, ползвани от съдлъжниците по процесния договор /т. 1.2. от договора/, а останалата част в размер 198 701 евро - с цел използването й от кредитополучателя за инвестиция в търговската му дейност. Съдебният състав е констатирал, че кредитът е усвоен, срокът за издължаване е до 05.09.2023г., а връщането на сумите е обезпечено с ипотека, сключена с нотариален акт от 02.09.2008г.

За да направи извод за неоснователност на предявения от А. Г. А. иск с правно основание чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 и чл. 144 ЗЗП, въззивният съд се е аргументирал с неприложимост на разпоредбите на чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 и чл. 144 ЗЗП спрямо конкретния договор за банков кредит по отношение на този ищец, тъй като последният е свързан с един от управителите на кредитополучателя „Гурцов и Сие“ ООД – М. Д. А..

Във връзка с целевото предназначение на кредита въззивният съд е приел, че 1/3 от отпуснатата сума е предназначена изцяло за търговски цели и инвестиции, а останалите 2/3 от сумата - за предсрочно погасяване на кредити, ползвани от двама от управителите на ЮЛ – Д. Г. Г. и М. Д. А., като страните не са доказали, че сумите се отнасят за лични задължения или за задължения, които не са породени от търговска дейност. Съдебният състав е посочил, че А. Г. А. се е ползвал от кредитите, за чието предсрочно погасяване са отпуснати 2/3 от сумата, и е свързано лице с М. А. – управител на ЮЛ – кредитополучател.

Предвид качеството на кредитополучателя /юридическо лице – търговско дружество/, целевото предназначение на кредита /значителна част от кредита е предназначена за инвестиция за търговската дейност на кредитополучателя/, с оглед обстоятелството, че мнозинството от съдлъжниците – физически лица са функционално свързани с ЮЛ – кредитополучател, тъй като са съдружници в ЮЛ и негови управители, както и поради това, че страните физически лица не са доказали, че са действали при договорното си обвързване с банката извън търговското си качество като управители на ЮЛ, нито че са действали извън търговската дейност на самото ЮЛ, т. е. за цели, които не са търговски, съдебният състав е заключил, че разпоредбите на чл. 143, чл. 144 и чл. 146 ЗЗП не намират приложение.

По отношение доводите във въззивната жалба за нарушение на разпоредбата на чл. 58, ал. 1 ЗКИ въззивната инстанция с оглед правомощията си по чл. 272 ГПК е препратила към мотивите на решението на СРС и по този начин ги е направила свои собствени. В този смисъл съдебният състав е приел, че в договора за кредит и анексите към него са регламентирани всички съществени условия по кредита, вкл. лихвеният процент, методът на изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита /т. 3.1. и т. 3.3. от договора за банков кредит от 29.08.2008г., чл. 4 от анекс № 1/30.05.2010г. и чл. 2 от анекс № 7/04.09.2012г./, поради което е направил извод, че договорът за банков кредит и посочените два анекса към него отговарят на изискванията, предвидени в чл. 59 ЗКИ.

Първият осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на неоснователно платени лихви, считано от 29.08.2008г. до 11.03.2013г., поради това, че не били договорени, предвид нищожността на клаузите на т. 3.1. и т. 3.3. от договора за кредит, е отхвърлен поради отхвърлянето на обуславящия иск по чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 и чл. 144 ЗЗП. Прието е, че страните са договорили изрично размерът на лихвата, нейното изчисляване, компонентите, от които е съставена и в какви срокове е следвало да се погасява при формиране на банковите вноски, а с анексите и споразуменията поотделно е констатирано към момента на тяхното сключване какъв е бил размерът на просрочените вноски и в какъв срок е следвало да се заплащат просрочените суми.

За да направи извод за неоснователност на евентуалната претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на надплатените суми за уговорената лихва поради неправилно извършени изчисления на банката, съдебният състав се е аргументирал с обстоятелството, че вместо по-големите стойности на стойността на банковия ресурс /СБР/ за сумата 240 551.17 евро, банката е приложила по отношение на образуването на лихвата към договора за кредит по-малките стойности на посочения компонент, определила е дължим размер на лихвата 224 240.43 евро, но е успяла да събере само сумата в размер 95 150,75 евро до датата на първия анекс. В тази насока въззивният съд е кредитирал част от заключенията на съдебно-счетоводната експертиза, като е изложил аргументи защо не кредитира част от повторната съдебно-счетоводна експертиза, и е направил извод, че няма разместване на имуществени блага, тъй като липсва надплащане.

По релевантните материалноправни въпроси:

По първия материалноправен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в съответната част, е създадена константна практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 38/23.06.2017г. по т. д. № 2754/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 84/20.07.2017г. по т. д. № 1934/2015г. на ВКС, ТК, І т. о., съгласно която физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по Закона за защита на потребителя и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. За да установи качеството „потребител“ на съответното физическо лице, съдът е длъжен да извърши конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото. Обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с посоченото дружество, като например участва в неговото управление или има мажоритарно участие в същото.

В ЗЗП българският законодател е дал легални определения на термините потребител, търговец, производител, доставчик и вносител, съответно в § 13, т. 1, 2, 3, 4 и 5 от Допълнителните разпоредби, аналогични на определенията за потребител, продавач на стоки и доставчик на услуги съгласно чл. 2, б. „б“ и б. „в“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителски договори. Съгласно § 13а, т. 9 ДР на ЗЗП разпоредбите на посочената директива са въведени в националното законодателство. На основание чл. 267, § 1, б. „б“ ДФЕС и чл. 628 ГПК това понятие следва да бъде тълкувано в съответствие с практиката на СЕС, обективирана в решение от 09.07.2014г. по дело С–348/14, M. Bucura срещу SC Bancpost SA, решение от 03.09.2015г. по дело С–110/14, Horațiu O. Costea срещу SC Volksbank România SA, определение от 19.11.2015г. по дело С–74/15, Dumitru Tarcău, I. Tarcău срещу Banca Comercială Intesa S. România SA и др. и решение от 14.03.2013г. по дело С–419/11, Česká spořitelna, a.s. срещу G. Feichter. В решението по дело С–348/14 СЕС е приел, че в обхвата на понятието „потребител“ по чл. 2, б. „б“ на Директива 93/13/ЕИО попада физическо лице, което е в положението на съдлъжник в рамките на договор, сключен с търговец, когато то действа за цели, които са извън неговата търговска или професионална дейност. В решението по дело С–110/14 е изразено разбирането относно понятието „потребител“ за адвокат, сключил договор за кредит, обезпечен с договор за ипотека, сключен с адвокатското дружество: „Член 2, буква „б“ от Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че физическо лице, което упражнява адвокатска професия и което сключва договор за кредит с банка, в който не се уточнява предназначението на кредита, може да се счита за „потребител“ по смисъла на тази разпоредба, ако договорът не е свързан с професионалната му дейност. В това отношение не е от значение обстоятелството, че породеното от същия договор задължение е обезпечено с ипотека, учредена със сключен от това лице в качеството му на представител на собствената си адвокатска кантора договор върху притежаван от тази кантора и предназначен за упражняване на професионалната му дейност недвижим имот.“ Определението по дело С–74/15 е постановено във връзка с преюдициално запитване, отправено от национален съд по спор във връзка с договор за кредит с търговско дружество и обезпечителни договори с физическо лице, и в него е прието, че Директива 93/13/ЕИО се прилага към договор за обезпечение, сключен от физическо лице за гарантиране на задълженията, които има търговско дружество по силата на договор за кредит, когато това физическо лице е действало за цели, които не попадат в рамките на упражняваната от него дейност по занятие, и то няма връзка от функционално естество с посоченото дружество. В решението по дело С–419/11 Съдът на ЕС е посочил, че физическо лице, което има тесни професионални връзки с дружество, като например управлението или мажоритарно участие в същото, не може да се счита за потребител по смисъла на чл. 15, пар. 1 на Регламент 44/2001, когато поръчителства по запис на заповед, издаден за гарантиране на задълженията, които това дружество има по договор, свързан с получаването на кредит.

Настоящият съдебен състав изцяло възприема дадените от СЕС и ВКС тълкувания на понятието „потребител“ по смисъла на чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителски договори и § 13, т. 1 ДР на ЗЗП и отговора на релевантния материалноправен въпрос.

По втория материалноправен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в съответната част, е формирана по реда на чл. 290 ГПК константна практика на ВКС, обективирана в решение № 77/22.04.2015г. по гр. дело № 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 424/02.12.2015г. по гр. дело № 1899/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о. /посочено в т. 12 от изложението/, решение № 51/04.04.2016г. по т. дело № 504/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 201/02.03.2017г. по т. д. № 2780/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, съгласно която предпоставките за определяне, че една договорна клауза е неравноправна, са следните: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя. Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/ или от държавния регулатор. Само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля.

За да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване на общия принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най–уместния начин. По смисъла на посочените съдебни актове уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП. Съгласно решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. В решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. е прието, че когато не е указано нито в договора, нито в общите условия как и поради какви причини, стоящи извън контрола на банката, тя има право да увеличи базовия лихвен процент, когато липсват критерии, по които банката да увеличава възнаградителната лихва, разпоредбата на чл. 144, ал. 2 ЗЗП не може да бъде приложена. В решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т. о. е направен извод, че уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е неприложимо.

Съгласно практиката в постановеното от Съда на ЕС решение от 14.03.2013г. по дело № С-415/11, M. A. срещу C. d´E. de C., T. i M. /C./, с което във връзка с отправено преюдициално запитване относно тълкуването на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителски договори СЕС се е произнесъл, че „чл. 3, § 1 от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „значителна неравнопоставеност” в ущърб на потребителя трябва да се прецени като се направи анализ на националните правни норми, приложими при липса на уговорки между страните, за да се установи дали и евентуално в каква степен по силата на договора потребителят е поставен в по-неблагоприятно правно положение от предвиденото в действащото национално право.” Съгласно решение от 16.01.2014г. по дело C-226/12, C. P. SA срещу José I. Menéndez Álvarez „за да прецени евентуалното наличие на значителна неравнопоставеност, запитващата юрисдикция трябва да отчита характера на стоката или услугата, за които е сключен договорът, като вземе предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, както и всички останали клаузи от договора”. Съобразно решение от 26.04.2012г. по дело С-472/10, N. Fogyasztóvédelmi Hatóság срещу I. Távközlési Z. „Националната юрисдикция, която в производството за преустановяване на нарушение се произнася по колективен иск от името на потребителите, предявен от определена в националното законодателство организация, следва да прецени с оглед на член 3, параграфи 1 и 3 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори неравноправния характер на клауза, съдържаща се в общите условия по потребителски договори, с която продавач или доставчик предвижда едностранно промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери дали — предвид всички съдържащи се в общите условия по потребителски договори клаузи, сред които е и спорната, както и предвид националното законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха могли да допълват предвидените в разглежданите общи условия — съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора.”. Предвид транспонирането на посочената Директива в националното право на Република България /§ 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП/ тълкуването на термина „значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя” по чл. 143 ЗЗП се извършва по смисъла на практиката на СЕС.

По касационните основания по чл. 281 ГПК относно въззивното решение в допуснатата до касационно обжалване част:

Преди да бъде извършена преценка за правилността на решението на Софийски градски съд в частта по исковете на А. Г. А. и Е. Д. Гурцова, доколко правилно въззивният съд е приел, че разпоредбите на чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 и чл. 144 ЗЗП не намират приложение по отношение на посочените двама ищци и дали същите са потребители по смисъла на § 13, т. 1ДР на ЗЗП и чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори съобразно тълкуването, дадено от ВКС и СЕС в горепосочените решения, следва да се провери допустимостта на въззивното решение в посочената му част.

Предвид представеното в съдебно заседание на 23.10.2018г. решение № 17 от 12.11.2015г. по т. дело № 116/2013г. на Сливенски окръжен съд, Търговско отделение и въз основа на извършена служебна проверка настоящият съдебен състав констатира, че с посоченото влязло в сила на 18.03.2016г. решение е признато за установено по предявения от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД срещу „Гурцов и с-ие“ ООД, Г. Д. Г., Д. Г. Г., М. Д. А., А. Г. А. и Е. Д. Гурцова иск с правно основание чл. 422 ГПК, че всички ответници дължат солидарно на „Райфайзенбанк /България/“ ЕAД сумата 479 000 евро, представляваща част от неизплатено задължение за главница по договор за банков кредит от 29.08.2008г., анексите и споразуменията към него, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 3413/13 на Сливенски ОС, ведно със законната лихва за забава, считано от 20.09.2013г. до окончателното изплащане на сумата. В посоченото решение е обсъдено релевираното от ответниците възражение за нищожност на клаузите на т. 3.1. и т. 3.3. от процесния договор за банков кредит от 29.08.2008г. поради противоречие с Директива 93/13/ЕИО на Съвета и като неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Решаващият съд е приел, че клаузите не са нищожни като неравноправни поради това, че договорът за кредит е сключен с кредитополучател търговско дружество, с цел финансиране на търговската му дейност по изграждане на търговски обект, а фактът, че солидарните длъжници са физически лица, не променя характера на договора между кредитната институция и длъжника – търговец. С влязлото в сила решение е установено, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем поради неплащане на шест месечни вноски за лихви и впоследствие на шест месечни вноски за главница и лихви, като преценката за дължимост на неплатените лихви е направена въз основа на приетите за действителни клаузи на т. 3.1. и т. 3.3. от договора.

С влязлото в сила решение на Сливенски окръжен съд е формирана сила на пресъдено нещо по отношение на дължимостта на претендираните със съответната искова молба суми по действителен договор за банков кредит от 29.08.2008г., анексите и споразуменията към него, който се явява правопораждащ и за спорните по настоящото дело вземания юридически факт. С посоченото решение е установена също действителността на договорните клаузи, формиращи възнаградителната лихва и нейното изменение – т. 3.1. и т. 3.3., и имащи значение за установените с анексите и споразуменията непогасени просрочени суми и уговорените разсрочени плащания. Влязлото в сила решение представлява процесуална пречка за разглеждане на предявения от А. Г. А. и Е. Д. Гурцова срещу „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД иск за установяване нищожност поради неравноправност на договорните клаузи по т. 3.1. и т. 3.3., формиращи възнаградителната лихва и нейното изменение. Поради разрешаване на спора относно действителността на посочените клаузи и приетата липса на тяхната неравноправност с горепосоченото влязло в сила решение е недопустимо този спор да бъде пререшаван в настоящото производство – аргумент от разпоредбата на чл. 299 ГПК. В посочения смисъл е и решение № 235/13.11.2018г. по т. дело № 2477/2017г. на ВКС, ТК, Второ отделение.

Въз основа на изложените съображения въззивното решение в посочената част се явява недопустимо, поради което същото заедно с потвърденото първоинстанционно решение в същата част следва да бъдат обезсилени като постановени по недопустим иск, а производството по иска трябва да бъде прекратено.

По отношение на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на сумата 5 000 евро /предявена частично от 90 000 евро/ - платена без основание възнаградителна лихва по договора за периода от 29.08.2008г. до 11.03.2013г. поради нищожност на клаузите на т. 3.1. и т. 3.3. от него, настоящият състав счита, че недопустимостта на установителния иск обуславя неоснователност на посочения осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Поради обстоятелството, че не е доказана твърдяната начална липса на основание за плащане на претендираната възнаградителна лихва, изразяваща се в нищожни договорни клаузи по т. 3.1. и т. 3.3. поради тяхната неравноправност, то предявеният иск е неоснователен и като такъв подлежи на отхвърляне.

Предвид съвпадане на крайните изводи на въззивната инстанция за неоснователност на този осъдителен иск, съдебният състав счита, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. Г. А. и Е. Д. Гурцова срещу „Райфайзенбанк /България/“ ЕAД иск за връщане на сумата 5 000 евро /предявена частично от 90 000 евро/ - платена без основание възнаградителна лихва по договора за периода от 29.08.2008г. до 11.03.2013г. поради нищожност на клаузите на т. 3.1. и т. 3.3. от него.

Изводът на въззивния съд за неоснователност на евентуално предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на сумата 5 000 евро /предявена частично от 90 000 евро/ - недължимо събрана от банката в нарушение на договорните клаузи и неправилно изчислена възнаградителна лихва по договора за периода от 29.08.2008г. до 11.03.2013г., е правилен. Аргументите, че вместо по-големите стойности на стойността на банковия ресурс /СБР/ за сумата 240 551.17 евро, банката е приложила по отношение на образуването на лихвата към договора за кредит по-малките стойности на посочения компонент, определила е дължим размер на лихвата 224 240.43 евро, но е успяла да събере само сумата в размер 95 150,75 евро до датата на първия анекс, съответстват на установените по делото факти. Фактическата обстановка относно размера на дължимите и платени възнаградителни лихви е установена обосновано въз основа на обсъдените в тяхната взаимна връзка писмени доказателства и заключения на съдебно-счетоводната експертиза при спазване на разпоредбите на чл. 202, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 1 и ал. 2 ГПК и правилно прилагане на правилата на логическото мислене.

Въз основа на изложените съображения въззивното решение в частта по евентуално предявения осъдителен иск е правилно, поради което трябва да бъде оставено в сила.

Предвид изхода на спора разноски на касаторите А. Г. А. и Е. Д. Гурцова не се дължат. Посочените касатори трябва да заплатят на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер 1 020 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 5540 от 25.07.2017г. по гр. дело № 1600/2017г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, III-Б въззивен състав в частта, с която е потвърдено решение № I-118-141 от 27.10.2016г. по гр. дело № 10475/2013г. на Софийски районен съд, І ГО, 118 състав в частта, с която са отхвърлени предявените от А. Г. А. и Е. Д. Гурцова срещу „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД искове с правно основание чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 и чл. 144 ЗЗП за прогласяване нищожност на т. 3.1. и т. 3.3. от договор за банков кредит от 29.08.2008г. като неравноправни, както и потвърденото с въззивното решение първоинстанционно решение в посочената част.

ПРЕКРАТЯВА производството по предявените от А. Г. А. и Е. Д. Гурцова срещу „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД искове с правно основание чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 и чл. 144ЗЗП за прогласяване нищожност на клаузите по т. 3.1. и т. 3.3. от договор за банков кредит от 29.08.2008г. като неравноправни.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 5540 от 25.07.2017г. по гр. дело № 1600/2017г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, III-Б въззивен състав в частта, с която е потвърдено решение № I-118-141 от 27.10.2016г. по гр. дело № 10475/2013г. на Софийски районен съд, І ГО, 118 състав в частта, с която са отхвърлени предявените от А. Г. А. и Е. Д. Гурцова срещу „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата 5 000 евро /предявена частично от 90 000 евро/ - платена без основание възнаградителна лихва по договора за периода от 29.08.2008г. до 11.03.2013г. поради нищожност на клаузите на т. 3.1. и т. 3.3. от него, евентуално като недължимо събрана от банката в нарушение на договорните клаузи и неправилно изчисляване на лихвата от банката, и ищците са осъдени да заплатят на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 2 360 лв. – направени съдебни разноски за първоинстанционното производство и сумата 1 020 лв. – направени разноски във въззивното производство.

ОСЪЖДА А. Г. А. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] Е. Д. Гурцова с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] да заплатят на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД с ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 1 020 лв. /хиляда и двадесет лева/, представляваща платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.