Европейски портал за електронно правосъдие

Данни за случая
- Национален идентификатор: Supreme Court of Cassation, Judgement 189/2019
- Държава-членка: България
- Общоприето наименование:N/A
- Вид решение: Решение на върховния съд
- Дата на решението: 18/02/2019
- Съд: Върховен касационен съд
- Заглавие:
- Ищец:
- Ответник:
- Ключови думи: unfair terms, consumer contracts

Членове от директивата

Unfair Contract Terms Directive, Article 6 Unfair Contract Terms Directive, ANNEX I
Уводна бележка
A clause in a loan agreement providing for the possibility of a unilateral increase of the agreed interest rate by the bank is admissible under the following conditions:
1. the circumstances under which the interest rate may be changed must be explicitly agreed in the contract or in the general conditions.
2. these circumstances should be objective, (i.e., not depend on the will of the creditor) - their determination or application should not be under the control of the creditor.
3. the methodology for changing the interest rate must be clearly described in detail in the contract or the general conditions, (i.e., the manner of interest formation must be clear).
4. in the event of these circumstances, it should be possible to increase or decrease the initially agreed interest rate - if only an increase is provided, this undoubtedly leads to a significant imbalance between the rights and obligations of the trader and the consumer and the clause would be unfair.
An unfair clause in the loan agreement gives the bank the right to unilaterally increase the initially agreed base interest rate without informing of this in advance and not including in the agreement clear rules on the conditions and methodology under which this amount may change.
Факти

Raiffeisenbank Bulgaria JSC files a claim against consumers (borrowers) for payment of overdue principal, interest, and commission for loan management. The borrowers file a counterclaim for annulment of clauses of the loan agreement and its annex.
Правен въпрос

What conditions must be met by the clauses of the loan agreements and the general conditions to entitle the bank to unilaterally change the agreed interest rate so that they are not deemed unfair?
Решение

Confirming and developing its previous practice, the Supreme Court of Cassation derives the following prerequisites for the validity of the clauses that entitle the bank to unilaterally change the interest rate applicable to the loan agreement after the conclusion of the agreement: 1) the circumstances under which the interest rate may be changed must be explicitly agreed in the contract or in the general conditions, 2) these circumstances should be objective, (i.e., not to depend on the will of the creditor), 3) the methodology for changing the interest rate must be clearly described in detail in the contract or the general conditions. In the event of these circumstances, it should be possible to increase or decrease the initially agreed interest rate. According to the Supreme Court of Cassation, the announcement of the methodology on the website and in the offices of the bank does not make it part of the content of the contract.

The Supreme Court of Cassation defines an unfair clause in the loan agreement as a clause that entitles the bank to unilaterally increase the initially agreed base interest rate without announcing this in advance and not including in the agreement clear rules on the conditions and methodology under which this amount may change.

URL: http://www.vks.bg/pregled-akt?type=ot-delo&id=DD4C4610D6AC9E5AC2258386002D68A5

Пълен текст: Пълен текст
Свързани случаи

Няма налични резултати
Правна литература

Няма налични резултати
Резултат

The Supreme Court of Cassation set aside the judgement of the Appellate Court, annulling those clauses and remanding the case for re-examination regarding the merits of the bank's action.

Пълен текст

Съдебен акт

Р Е Ш Е Н И Е

№ 189
гр. София, 18.01.2019г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

при секретаря Силвиана Шишкова като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 1607 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Т. Н. Т. и Ж. С. Т. срещу въззивно решение № 38/17.02.2017г. по в.т.д. № 776/2016г. на Пловдивски апелативен съд в частта , с която е потвърдено решение № 248/03.08.2016г. по т.д. № 44/2015г. на Окръжен съд-Стара Загора в частта, с която е отхвърлен искът на Т. Н. Т. и Ж. С. Т. срещу „Райфайзенбанк България“ЕАД за обявяване за нищожни на клаузите на чл.4, т.10 и т.11, чл.4, т.3, чл.5, т.1, чл.5, т.6 от договор за банков кредит от 20.08.2008г., на чл.4, чл.6, т.2 и чл.6, т.4 от анекс № 1/04.03.2010г., на чл.1, т.3 и чл.16 от анекс № 2/13.08.2010г.; в частта , с която след частична отмяна на решение № 248/03.08.2016г. по т.д. № 44/2015г. на Окръжен съд-Стара Загора е отхвърлен искът на Т. Н. Т. и Ж. С. Т. за обявяване за нищожни на клаузите на чл.4, т.9 и т.12 от договор за банков кредит от 20.08.2008г. ; в частта , с която е потвърдено решение № 248/03.08.2016г. по т.д. № 44/2015г. на Окръжен съд-Стара Загора в частта, с която е признато за установено, че Ж. С. Т. дължи на „Райфайзенбанк България“ЕАД сумата от 42 153,23 евро главница по договор за банков кредит от 20.06.2008г. и анекси към него, ведно със законната лихва от 07.11.2014г. до окончателното изплащане на сумата, за която сума са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 4671/2014г.на РС-Ст.З. и в частта , с която след частична отмяна на решение № 248/03.08.2016г. по т.д. № 44/2015г. на Окръжен съд-Стара Загора е признато за установено, че Ж. С. Т. дължи на „Райфайзенбанк България“ЕАД сумата от 4 397,91 евро – изискуема редовна главница, начислена за периода 15.08.2013г.-07.10.2014г. вкл.; 1097,45 евро - наказателна лихва, начислена за периода 15.09.2013г.-06.11.2014г. вкл.; 98,56 евро - дължима комисионна за управление за периода 15.06.2013г.- 14.06.2014г. вкл., дължими по договор за банков кредит от 20.06.2008г. и анекси към него, за които суми са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 4671/2014г. на РС-Ст.З., както и в частта за разноските .
В касационните жалби се поддържа становище, че въззивното решение е неправилно поради наличие на касационни основания по чл.281,т.3 ГПК. Иска се същото да бъде отменено и вместо него постановено друго за уважаване на предявения иск за прогласяване на нищожност на договорни клаузи като неравноправни и за отхвърляне на иска по чл.422 ГПК спрямо Ж. Т. с присъждане на разноските по делото.
Ответникът по касацията „Райфайзенбанк България“ЕАД в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че „Райфайзенбанк България“ЕАД е предявило против касаторите иск с правно осн. чл.422 ГПК за признаване за установено, че последните дължат солидарно на банката суми за главница, редовна лихва, наказателна лихва, комисионна за управление на кредита по договор за банков кредит от 20.08.2008г., анекс № 1/04.03.2010г. и анекс № 2/13.08.2010г., а касаторите са предявили иск за обявяване за нищожни на клаузи от договора и анексите като неравноправни по чл.143 ЗЗП и на договора и анексите като сключени при липса на съгласие на осн. чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД. Съобразно определението по чл.288 ГПК произнасянето на настоящата инстанция по реда на чл.290 ГПК е само относно спор по иска с правно осн. чл.422 ГПК срещу Ж. Т. и по исковете с правно осн. чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД във вр. с чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП на Т. Т. и Ж. Т.. За да уважи иска по чл.422 ГПК срещу Ж. Т., ПАС е приел, след обсъждане на дадените заключения по двете СГЕ, че кредитира депозираното от трите вещи лица, като същото установява, че ръкописният текст „Жива Т.“ и подписът за получател в обратна разписка от 07.10.2014г. са изпълнени от касаторката. Съответно договорът за кредит и двата анекса са подписани и от двамата касатори. По отношение на оспорените клаузи от договора за банков кредит и анексите въззивният съд е намерил, че банката не твърди и не доказва те да са индивидуално уговорени. Счел е при тълкуване на чл.143 ЗЗП и изключенията по чл.144, ал.2, т.1 и ал.3, т.1 ЗЗП, че е допустима едностранна промяна от страна на банката на лихвените проценти при наличие на обективни предпоставки, стига те да са конкретно уговорени между страните, както и да има методология за извършване на промяната, като е необходимо и уведомяване на кредитополучателя за последната с възможност той да се откаже от договора. По отношение на клаузите, касаещи начина на формиране на възнаградителната лихва решаващият съд е приел, че компонентите на променливата величина СБР според анекс №1 отразяват пазарни условия, поради което стоят извън контрола на банката. Тъй като в основния договор не е било посочено като условие при какъв размер на промяната на обективния показател банката има право да изменя лихвения процент и как това ще се отрази в количествено отношение на цената на кредита, в ОУ към договора не се съдържа методология, а и към нея не препраща самият договор, то ПАС е счел, че чл.4, т.2 / неатакуван с насрещния иск/ от основния договор за кредит, касаещ възможността за едностранна промяна от банката на лихвения процент относно компонента СБР, е неравноправна. Според въззивната инстанция това не се е отразило на размера на начислената лихва, след като с анекс № 1 вече страните договарят както обективните компоненти за изчисляване на променливия показател – СБР, така и размера на промяната им, осъществяването на който дава право на банката да пристъпи към промяна. Към датата на подписване на анекса методологията на банката е обявена на интернет сайта ѝ и на видно място в офисите ѝ. Поради което ПАС е заключил, че клаузата от анекса досежно изменение на лихвата попада в изключенията по чл.144 ЗЗП и не е неравноправна. В анекс № 2 страните са се споразумели относно размера на задължението за редовна главница, което като размер съвпада с оставащата непогасена главница по погасителен план съобразно основния договор. С оглед на което въззивният съд е направил извод, че констатираната нищожност на клаузата по чл.4, т.2 от договора за кредит не се е отразила на размера на дълга. Намерил е за неоснователен иска за обявяване на оспорените клаузи за нищожни.
С определение № 104/02.03.2018г. по т.д. № 1607/2017г. на ВКС, I т.о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение за проверка съответствието на същото, на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК / редакция преди изменението с ДВ бр.86/2017г./, със задължителната практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл.290 ГПК: Решение № 205/07.11.2016г. по т.д. № 154/2016г. на ВКС, I т.о. и Решение № 424/02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г. на ВКС, IV г.о., по следния материалноправен въпрос: за действителността на клауза в договор за банков кредит, която предвижда възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално договорения размер на лихвения процент.
По правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване:
С Решение № 424/02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г. на ВКС, IV г.о. е обявена за правилна практиката, че при систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 от ЗЗП, отчитайки и целта на закона, е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните кумулативни условия: 1)обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в общите условия (ОУ); 2) тези обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора – тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на кредитора; 3) методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или ОУ (чл. 144, ал. 4 от ЗЗП), т.е. да е ясен начинът на формиране на лихвата; 4) при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва – ако е предвидена възможност само за повишаване, това несъмнено води до „значително неравновесие между правата и задълженият на търговеца и потребителя“ съгласно чл. 143 от ЗЗП.
С Решение № 205/07.11.2016г. по т.д. № 154/2016г. на ВКС, I т.о. е прието, че уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза, изключението по чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП е неприложимо.
В същия смисъл са и редица служебно известни на настоящия състав решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК: Решение № 95 от 13.09.2016г. на т.д.№ 240/2015г. на ІІ т.о., Решение № 144/08.11.2017г. по т.д. № 2155/2016г., Решение № 51/04.04.2016г. по т.д. № 504/2015г. и много други.
Настоящият състав на ВКС споделя изложените по-горе разрешения по правния въпрос.
По същество на касационната жалба:
С оглед на дадения отговор на правния въпрос, по който бе допуснато касационно обжалване, въззивното решение се явява постановено при нарушение на материалния закон по отношение на изводите на въззивния съд за неоснователност на иска по чл.143 ЗЗП относно част от оспорените клаузи.
С насрещната искова молба касаторите са атакували следните клаузи от основния договор от 20.08.2008г.: чл.4, т.3, т.9, т.10, т.11 и т.12; чл.5, т.1 и т.6. Оспорени са и клаузите по чл.4 и чл.6, т.2 и т.4 от анекс № 1/04.03.2010г. и по чл.1, т.3 и чл.16 от анекс № 2/13.08.2010г.
В чл.4, ал.3 от основния договор е предвидено, че след промяна на лихвата по реда на чл.4, т.2 или чл.4, т.11 банката изготвя нов погасителен план за дължимите по кредита анюитетни вноски, който се изпраща на кредитополучателя в 7дневен срок от влизане в сила на променената лихва. Следователно цитираната клауза се явява свързана с тази по чл.4, т.2 от същия договор. Последната макар и изрично да не е атакувана с насрещния иск, доколкото е релевантна за обсъжданата по чл.4, т.3 от договора, следва да бъде преценена за евентуална неравноправност. Самият въззивен съд в мотивите на решението си приема, че чл.4, т.2 от договора за кредит не отговаря на предвидените изключения в чл.144 от ЗЗП, уговорена е във вреда на потребителя и представлява неравноправна клауза по смисъла на закона – чл.143 ЗЗП. Оплаквания срещу този извод на ПАС не са направени нито в касационните жалби на касаторите, нито в писмения отговор на ответника по касацията. Настоящият състав също счита, че клаузата на чл.4, т.2 от договора за кредит, предвиждаща, че „при промяна на пазарните условия, банката може едностранно да променя лихвата /формирана от сбора на СБР за евро и надбавка от 5,75 пункта годишно/ в частта СБР / стойност на банковия ресурс– лихвения процент по междубанковите депозити за съответния период и валута по котировка „предлага“ плюс законоустановените разходи на банката, в т.ч. за поддържане на ЗМР и свързаните с Фонда за гарантиране на влоговете, изчисляван текущо от отдел „Ликвидност и инвестиции“ при Банката/“, се явява неравноправна по см. на чл.143, т.10 ЗЗП и за нея не се прилагат изключенията по чл.144 ЗЗП. Съобразно съдържанието на клаузата промяната на базовия лихвен процент е предоставена изцяло на преценка на банката без в договора да са посочени контретни параметри на изменение във факторите, формиращи СБР и с колко всеки един от тях участва при образуването на СБР, което налага евентуалното изменение на посочената компонента на лихвата. Липсва обвързаност на изменението на лихвения процент с конкретни обективни показатели, поради което не може да се счете, че кредитополучателят е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, по който банката може едностранно да промени цената на предоставената финансова услуга. Съответно създава се възможност за субективна преценка на кредитора, несъответстваща на изискването за добросъвестност и водеща до неравновесие между правата и задълженията на страните по договора за банков кредит, поради което е изпълнено общото изискване по чл.143 ЗЗП. Едновременно с това е осъществен фактическият състав на чл.143, т.10 ЗЗП – съобразно формулировката на горепосочената клауза промяната в договорната лихва би настъпила при промяна на СБР, без в съдържанието на договора да е включена методиката за това изменение, т.е. на „непредвидено в него “ по смисъла на чл.143, т.10 ЗЗП основание. Липсата на уговорени от страните ясни правила относно методиката и условията за едностранна промяна на лихвения процент, а оттук и за размера на анюитетните вноски по кредита, води до невъзможност да се обоснове „основателна причина“ по смисъла на чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП или външни фактори, които са „извън контрола на търговеца“ по смисъла на чл.143, ал.3, т.1 ЗЗП, следователно и прилагане на изключенията от потребителска защита. Нищожността на чл.4, т.2 от договора за кредит води до извод за нищожност и на акцесорната клауза по чл.4, т.3 от същия договор относно променените анюитетни вноски, а оттук и на размера на целия дълг.
В чл.4, т.9 от договора за кредит е регламентирано право на банката за промяна в лихвата по кредита по отношение увеличение на другата компонента от лихвата, а именно – надбавката към СБР. Посоченото условие за това изменение – „в случай, че кредитополучателят, поради каквато и да е причина промени работодателя си при положение, че кредитополучателят ползва преференциални условия по кредита, произтичащи от предоставени на работодателя от банката преференции“, макар и формално да стои извън волята на кредитора, отново крайният резултат относно определяне на размера на надбавката е предоставен на субективната воля на банката без предварително да са известни правилата за изчисляване на тази промяна.
Атакуваните разпоредби на чл.4, т.10 и т.11 от договора за кредит не са обективирани като съдържание в същия, липсва номерация т.10 и т.11, а след чл.4, т.9 направо следва чл.4, т.12, т.е. не се касае въобще до самостоятелни клаузи, източник на права и задължение за страните, които могат да бъдат проверени относно тяхната валидност.
Неоснователни са оплакванията по отношение извода на въззивния съд за валидност на чл.5, т.1 от договора за кредит. Непосочването на точен размер на първата изравнителна вноска при изрично препращане към приложен към договора погасителен план и конкретизиране на всички останали равни месечни вноски общо 143 на брой – по 670,36 евро, с падеж 15-то число на месеца с начало 15.07.2008г. и край 15.06.2020г., изисква тази разпоредба да се тълкува с оглед на индивидуализацията на останалите вноски като размер, падеж и общ срок за погасяване, а така също и с оглед плана. Неконкретизираният размер на първата вноска е определяем. Видно от представения кредитен калкулатор изрично вноска №1 е посочена в размер също на 670,36 евро, т.е. колкото всяка една от останалите 143 вноски.
В чл.5, т.6 от договора за кредит е предвидено, че кредитополучателят има право частично или напълно да погасява предсрочно главницата по кредита на всяка дата на плащане, след представяне на двудневно писмено предизвестие до банката, като в този случай той заплаща комисионна в размер на 4% и размерът на предсрочно погасената сума не може да бъде по-малък от 1000 лв. Настоящият състав намира, че поставянето на праг от 1000 лв. за сумата, с която предсрочно ще се погасява задължението на длъжника по кредита, прави привидна възможността същият частично да погасява предсрочно главницата по кредита, поради което тази уговорка е в негова вреда, като неотговаряща на изискването за добросъвестност и водеща до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя по смисъла на общата хипотеза по чл.143 ЗЗП.
По отношение на атакуваните клаузи от анекс № 1/04.03.2010г.:
С уговореното в чл.4 от анекса кредитополучателят се е съгласил след осигуряване от негова страна на сумата от 615,03 евро по вписаната изрично в анекса сметка в банката последната да извърши с тази сума погасяване на дължимите следващи три плащания по главницата на кредита съгласно погасителния план и на три месечни такси за обслужване на разплащателната сметка / в общ размер на таксите от 5,82 евро/. Клаузата е ясна, съдържа конкретизирано по размер задължение за длъжника да внесе определена сума, както и право на кредитора да погаси с нея конкретни по основание и размер вземания по договора за кредит, т.е. представлява допустима според ЗЗД уговорка между страните относно условията и поредността на погасяване на задълженията. Следователно не са налице предпоставките по чл.143 ЗЗП за обявяване на клаузата за неравноправна.
Клаузата на чл.6, т.2 от анекс № 1 предвижда, че банката може едностранно да променя възнаградителната лихва в частта на СБР при изменение на което и да е от изброените изрично условия / средни годишни лихвени нива, основния пазарен измерител за кредитен риск на РБългария, кредитния рейтинг на РБългария, общоприетите индекси на паричните пазари за съответната валута, нормативната база и/или регулация на БНБ, падежната структура на пасивите спрямо падежната структура на активите, влияещи върху разходите на банката за управлението им/. Независимо, че за някои от изброените предпоставки са дадени конкретни параметри на изменение, трябва да се има предвид, че тези нива са регламентирани единствено само като условие, за да се предприеме от страна на кредитора едностранно изменение в договорената възнаградителна лихва. Липсва изрична конкретизация, като част от съдържанието на договора, как промяната във всяка една от тези предпоставки влияе върху промяната в образуващите СБР фактори, и оттук на уговорения лихвен процент. Към коментираната клауза следва да се отнесат съображенията на ВКС изложени по-горе относно липсата на предварително известни правила за методиката за изчисляване на промяната. Обявяването на методиката на сайта на банката и на публични места в банковите офиси, не я прави част от договорното съдържание, в което следва методът за индексиране и промяна на цените да е описан по ясен и недвусмислен начин и потребителят да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът може да промени едностранно цената. Конкретно представените от банката Общи условия също не съдържат / р.VII „Лихвени условия“/ подробно описана методика за изчисляване на изменението, последното остава изцяло на субективната власт на банката чрез посочения в чл.78 от ОУ орган – Комитет по управление на активите и пасивите.
Клаузата по чл.6, т.4 от анекс №1, че право на банката е да информира кредитополучателя за промяна в СБР чрез публикация в своя интернет сайт, на видимо място в офисите си или по друг подходящ начин, без да е необходимо в тези случаи подписване на анекс към договора, е в противоречие с изискването по чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП, потребителят да бъде инфомиран за промяната и да му се обезпечи право за изразяване на несъгласие, чрез едностранно прекратяване на договорната връзка. Правото на информираност ще бъде гарантирано, само ако бъде предвиден достатъчно ефективен начин на съобщаване на промяната, напр. посочения в чл.147б, ал.1 ЗЗП – на посочен от потребителя телефон, електронна поща или адрес за кореспонденци. В тази насока е и Решение по дело С-375/25.01.2017г. на СЕС, в което относно приложението на Директива 2007/64/ЕО за платежните услуги във вътрешния пазар е прието, че ако ползвателят е длъжен да посещава интернет страницата за електронно банкиране, предаването на информация следва да се съпътства от активно поведение на доставчика за свеждане до знанието на този ползвател, че посочената информация съществува и е на разположение на споменатата интернет страница. В случая правото на банката да съобщава на потребителя за извършената промяна в СБР чрез публикация на интернет сайта и на видимо място в офисите не е съпътствано със задължение за предприемане на активно поведение от страна на кредитора. Коментираната клауза от анекс №1 не е обвързана и с изрично уговорено право на кредитополучателя при едностранно изменение на лихвения процент от страна на банката да може да прекрати договора. От друга страна в чл.10, т.1 от основния договор за просрочие на която и да е вноска или част от нея от страна на потребителя банката може да начислява наказателна надбавка, респ. по чл.10, т.2 – за посоченото неизпълнение / вкл. и на част от вноска/ може да обяви всички суми по договора за кредит за предсрочно изискуеми. Следователно промяната в СБР, а оттук промяната в дължимата анюитетна вноска са свързани със значителни от гледна точка интереса на кредитополучателя последици, които при липса на обезпеченост в неговата информираност за конкретния размер на дълга към датата на всеки един от последователните месечни падежи, сериозно биха нарушили равновесието между правата и задълженията на търговеца и потребителя във вреда на последния. Ето защо клаузата се явява нищожна на осн. чл.146, ал.1 вр. чл.143 ЗЗП.
По отношение на атакуваните клаузи от анекс № 2/13.08.2010г.:
Доколкото клаузата по чл.1, т.3 от анекс № 2 е с идентично съдържание на тази по чл.6, т.4 от анекс №1, то следва да се направят и идентични правни изводи за нищожност на същата.
Клаузата на чл.16 от анекс № 2 предвижда възможност банката да цедира вземанията си по основния договор и анекса, като не се явява в отклонение от общото правило на чл.99 ЗЗД, поради което и не се явява уговорена във вреда на потребителя.
В заключение искът по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.143 вр. чл.146, ал.1 ЗЗП се явява основателен по отношение на чл.4, т.3, т.9, т.12 и чл.5, т.6 от договор от 20.08.2008г., на чл.6, т.2 и т.4 от анекс № 1 и чл.1,т.3 от анекс № 2 и е неоснователен по отношение на чл.4, т.10 и т.11 и чл.5, т.1 от договор от 20.08.2008г., чл.4 от анекс №1 и чл.16 от анекс № 2. В изложения смисъл следва частично да бъде отменено допуснатото до касационно обжалване въззивно решение на ПАС и вместо него да бъде постановено друго за прогласяване на констатираната нищожност.
По отношение на иска с правно осн. чл.422 ГПК спрямо касаторката Ж. Т.:
Неоснователно е оплакването на касаторката за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила от страна на апелативния съд при кредитиране на заключението на тройната СПЕ и необоснованост на извода му, че текстът „Жива Т.“ и подписът за посоченото лице на обратната разписка от 07.10.2014г. са били изпълнени от посочената касаторка. Първоинстанционният съд не е допуснал нарушение като при оспорване от страна на банката на заключението на едночленна СПЕ в посочената част е назначил нова СПЕ със същата задача, като в състава й е включил три вещи лица, доколкото такава процесуална възможност е предвидена изрично с правилото на чл.200, ал.3 ГПК. По отношение на крадитиране заключението на тричленната СПЕ, а не това на едночленната СПЕ, въззивната инстанция е изложила съображения, които не се обосновават единствено с броя на вещите лица дали заключението, а въз основа на единодушното им и обосновано мнение за категорично установяване на горепосочения релевантен за спора факт. В обективираното от вещите лица по тричленната СПЕ заключение: изрично са посочени повече в сравнение с едночленната СПЕ като вид и брой документи, използвани за сравнителен материал / л.255 по делото на ОС- Стара Загора/; обстойно са изброени кореспондиращите съвпадения в подписа и почерка на Ж. Т., положени в обратната разписка и сравнителните материали; различията, ако и да има такива, не са отчетени като съществени, изрично е посочено, че се наблюдава вариантност в броя на елементите в средната част от подписите-сравнителни образци. Поради което не се констатира и нарушение в прилагането на логическите и опитните правила, каквото оплакване прави касаторката в касационната жалба.
Видно от заключението на ССЕ – т.7.1 вещото лице е дало становище, че размерът на лихвения процент /сбор между СБР и надбавка/ по процесния кредит за процесния период- 24.06.2008г. до обявяването на предсрочната му изискуемост на 08.10.2014г.- е варирал между 10,05% до 22,15 % при договорен между страните: СБР при сключване на основния договор – 5,4%, при сключване на анекс №1 и анекс № 2 – 6,4 % и по всички посочени споразумения – надбавка в размер на 5,75 %. С оглед на изложените по-горе съображения относно нищожността на клаузите от основния договор и анекс №1, касаещи възможността за едностранно изменение на СБР, е необходимо за решаване на спора по чл.422 ГПК да се отговори на въпроса дали към датата на връчване на уведомлението на банката на Ж. Т. от 07.10.2014г. съгласно извършените плащания и валидните уговорки между страните са налице неизпълнени задължения, които да са обусловили упражняването от кредитора на правото му по чл.10, т.2 от договора. За определяне на размера на непогасената, но изискуема с настъпването на падежите на отделните вноски, част от кредита, е необходимо изслушване на заключение на икономическа експертиза, поради което след отмяната на обжалваното решение изцяло в частта по иска с правно осн. чл.422 ГПК спрямо Ж. Т., на осн. чл.293, ал.3 ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане от въззивния съд.
При новото разглеждане въззивният съд следва да се произнесе преюдициално в мотивите на акта относно валидността изцяло на анекс №2, доколкото същият съдържа установителна част за размера на дълга, която е необходимо да се прецени дали не е определена въз основа на нищожните клаузи по основния договор от 20.08.2008г. и анекс № 1/ 04.03.2010г. Относно приложението на чл.366 ЗЗД следва да се има предвид и даденият отговор на правния въпрос в постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 146/01.11.2017г. по т.д. № 2615/2016г. на ВКС, I т.о., че допълнително споразумение, представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно на осн.чл.366 ЗЗД. В тази връзка задачата на вещото лице трябва да е посочените по-горе изчисления да се дадат във варианти спрямо всеки един от погасителните планове със съответния лихвен процент, падежи и размер на вноските, а кой вариант да приложи решаващият съд ще определи след като прецени валидността на анекс №2.
При новото разглеждане на делото въззивния съд следва да разпредели отговорността за разноски на страните за заповедното и за исковото производство, както и да се произнесе съгласно чл.294, ал.2 ГПК по разноските за водене на делото пред ВКС.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение №38/17.02.2017г. по в.т.д. № 776/2016г. на Пловдивски апелативен съд: в частта , с която е потвърдено решение № 248/03.08.2016г. по т.д. № 44/2015г. на Окръжен съд-Стара Загора в частта, с която е отхвърлен искът на Т. Н. Т. и Ж. С. Т. срещу „Райфайзенбанк България“ЕАД за обявяване за нищожни на клаузите на чл.4, т.3 и чл.5, т.6 от договор за банков кредит от 20.08.2008г., на чл.6, т.2 и т.4 от анекс № 1/04.03.2010г., на чл.1, т.3 от анекс № 2/13.08.2010г.; в частта , с която след частична отмяна на решение № 248/03.08.2016г. по т.д. № 44/2015г. на Окръжен съд-Стара Загора е отхвърлен искът на Т. Н. Т. и Ж. С. Т. за обявяване за нищожни на клаузите на чл.4, т.9 и т.12 от договор за банков кредит от 20.08.2008г.; както и в частта , с която е потвърдено решение № 248/03.08.2016г. по т.д. № 44/2015г. на Окръжен съд-Стара Загора в частта, с която е признато за установено, че Ж. С. Т. дължи на „Райфайзенбанк България“ЕАД сумата от 42 153,23 евро главница по договор за банков кредит от 20.06.2008г. и анекси към него, ведно със законната лихва от 07.11.2014г. до окончателното изплащане на сумата, за която сума са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 4671/2014г.на РС-Ст.З. и в частта , с която след частична отмяна на решение № 248/03.08.2016г. по т.д. № 44/2015г. на Окръжен съд-Стара Загора е признато за установено, че Ж. С. Т. дължи на „Райфайзенбанк България“ЕАД сумата от 4 397,91 евро – изискуема редовна главница, начислена за периода 15.08.2013г.-07.10.2014г. вкл.; 1097,45 евро - наказателна лихва, начислена за периода 15.09.2013г.-06.11.2014г. вкл.; 98,56 евро - дължима комисионна за управление за периода 15.06.2013г.- 14.06.2014г. вкл., дължими по договор за банков кредит от 20.06.2008г. и анекси към него, за които суми са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 4671/2014г. на РС-Ст.З. и в частта за разноските, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА за нищожни на осн. чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.143 вр. чл.146, ал.1 ЗЗП клаузите на чл.4, т.3, т.9 и т.12 и чл.5, т.6 от договор за банков кредит от 20.08.2008г., на чл.6, т.2 и т.4 от анекс № 1/04.03.2010г., на чл.1, т.3 от анекс № 2/13.08.2010г., по иска на Т. Н. Т. ЕГН 5601277583 и Ж. С. Т. ЕГН 5606057597 против „Райфайзенбанк България“ЕАД.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане в частта по иска с правно осн. чл.422 ГПК срещу Ж. С. Т. от друг състав на Пловдивския апелативен съд.
ОСТАВЯ В СИЛА решение №38/17.02.2017г. по в.т.д. № 776/2016г. на Пловдивски апелативен съд в частта , с която е потвърдено решение № 248/03.08.2016г. по т.д. № 44/2015г. на Окръжен съд-Стара Загора в частта за отхвърляне на иска на Т. Н. Т. и Ж. С. Т. срещу „Райфайзенбанк България“ЕАД за обявяване за нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.143 вр. чл.146, ал.1 ЗЗП на клаузите на чл.4, т.10 и т.11 и чл.5, т.1 от договор за банков кредит от 20.08.2008г., на чл.4 от анекс № 1/04.03.2010г., и на чл.16 от анекс № 2/13.08.2010г.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Съдебна практика

Пълен текст